Мечтаната работа

Естественият човешко състояние е състоянието на свобода. Обшеството ни всячески се бори да изведе човека от това негово естествено състояние. Първото оръжие за справяне с естествения порив към свобода това е училището. Под предлог, че ще дадат на децата знания, родителите обричат децата си на тяхното първо робство. Училището не предоставя фундаментални знания. То по-скоро учи децата на дисциплина, на подчинение, на механично преследване на въображами цели, като картонените ябълки за краснопис и добро поведение. Нима в някой учебен план видяхте право? В ежедневието си, всяка седмица ми се налага да чета закони, наредби, правилници … замисляли ли сте се защо редовият ученик не може да отговори дори на елементарен въпрос, като например колко видове право съществуват. Защото робът не е редно да познава правата си. Това е. Е да, някога знаех валентностите на всички химични елементи от менделеевата таблица и можех да изброя всички 206 кости в човешкото тяло. Знаех дори, че като последствие от Версайския договор, производството на стомана в Германия спаднало с цели 40% (четиреседест !!! процента).

Още по-голямо разочарование беше попадането ми в Софийския университет. Там изучих всички тънкости на математическия анализ, висшата алгебра … бях дори в състояние да изведа теоремата за компактност за множества от затворени дизюнкти, както и много други теореми, чийто имена не помня.

Бях програмиран да стана програмист. Не станах. Програмирах се да стана мениджър, не станах. Би трябвало да съм тотално пропаднал тип, а като чета автобиографията си, си мисля че става дума не за мен, а за някой много успял в живота човек. В него, живота, всеки има път. Дори когато не вижда път, пътят е там. Жалко е само, че са нужни цикли от по 7 години за да разбереш, къде се намираш по пътя. Тръгнах на училище на 7, попаднах в математическата гимназия на 14, на 21 приключих с висшето си образование, което продължи още две години, на 28 се преместих в бизнес сферата, а преди това мислех, че кариерата ми ще продължи в науката, сега наближавам 35 и знам, че нещо ще се случи …

Погледнах компаса, който следвам. Стрелката му се оказа, че винаги сочи една посока, независимо на къде го въртя и „С“ не е север, „С“ е свобода!

В стихотворението си „Молитва“, Радой Ралин описва свободата:

 

Свободата е като хляба.

Всеки ден се замесва,

изпича,

изяжда.

 

Свободата трябва 

всеки ден да е прясна,

топла,

сладка,

достатъчна, за да я споделиш с други.

 

Не яжте огризки,

не яжте вчерашен хляб,

не яжте подарен хляб.

Сами си замесвайте

и изпичайте

хляба,

за да го имате, 

за да не го просите.

 

Засяда на гърлото

вчерашния хляб,

подарения хляб.

 

Хляб наш насущний дай си го сам.

Решението да замениш, топлия и ароматен хляб с огризки от подобие на хляб не е нещо, за което се сещаш. Последователността, от училище, университет, работа те води някак естествено там. Но това е избор. Ние имаме избор. Избираме всеки ден. И дори когато мислим, че нямаме избор, може би в този момент имаме най-голямата свобода да изберем. Твоята малка кутийка, където избра да прекараш живота си. Тя не ти се случи, ти си я избра. Не помниш ли? Толкова беше щастлив в този ден. И не обстоятелствата те накараха да направиш този избор. Ти беше. Ти си виновен, не късмета, не съдбата, не времето, в което живееш, не отговорностите ти на майка или баща или нещо друго. Ти! Не помниш? Възможно е. А помним ли всяко наше вдишване и издишане. Едва ли. Едва ли можете да си спомните и последното вдишване. Защото то е просто там, механично случващо се, гарантирано ни е … може би, а може би не? Но има и друго дишане. Осъзнато дишане. Може да греша, но имам чувството, че помня всяко вдишване и издишване на една слънчева поляна в Кипър, където практикувах пранаяма в последния ден от моето пътуване. Усещах всичко, слънцето, въздуха. Усещах приятната миризма на роза, чувах звуци от вятър, минаващи в далечината коли, мисля че някаква буболечка се катереше по стрък трева до мен.

А ти помниш ли какво прави в офиса на 05 октомври 2014? Ева ли.

Животът може да мине осъзнато или да се изплъзне без дори да осъзнаеш. Всяко твое действие може да бъде волево или механично, дори дишането. Всеки избор може да е в ръцете ти или предопределен. Начинът ти на живот би бил коренно различен в двата случая - да живееш живота или животът ти да бъде изживян. Замисли се над това когато ужасяващият звън на алармата те събуди за поредния ден, от който няма да имаш никакъв спомен. Денят, в който мислиш че нямаш никакъв избор.

И ако това не помогне, то ето че Любо чете от книгата си „Планетата на щастието“: